Раждаш се като чисто бяло платно. И на него започват да рисуват първо родителите ти. Издълбават улейчетата, по които е правилно да се движиш. След това се включват учителите, приятелите, роднините. Къде си ти в тази амбициозна задача да те направят Човек?!?
Като че ли пасивно приемаш онова, което се посява в теб: убеждения, вярвания, навици, поведение, характер или липсата му. И когато никога не са те питали какво искаш, защото те знаят какво искаш ти – нали те са те създали – ти как да знаеш какво искаш?
Когато никога не са ти показали какво има в теб като качества и способности, може би защото и те не ги виждат у себе си, ти оставаш с вярването, че така се прави, щом най-важните хора за теб правят така.
Закърмен си с всички възможни страхове – да не се разболее детето (разбирай: ти), да не си счупи нещо, какво ще кажат хората за него, защото това всъщност е критерият за техния успех – нали те са те създали – какво ще си помислят…
Така порастваш, носейки целия този багаж. Това е твоята формичка, с която мериш живота си – „това е за мен“, когато се побира вътре, „това не е за мен“, когато прелива.
Продължаваш да не знаеш кой си и какво искаш, защото никой не ти е показал как се прави. А и толкова често си чувал, че така не се прави, че това е егоизъм, че само полъхът за теб самия е причина да побегнеш. Изграждаш всеотдайност, но към другите. Търпение – към другите. Разбиране, грижа, внимание – все към другите. И цял живот бягаш – бягаш от себе си и онова, което искаш.
И чувстваш, че правиш както е „правилно“ според всичко, което знаеш, но не се получава и не се чувстваш добре. Не знаеш как да продължиш. Мъгляво усещаш, че може би вървиш в грешна посока, но да предадеш всичко, което са те научили онези хора, които са посветили живота си на теб? Самата мисъл те изпълва с вина.
Превърнал си се в отличен познавач на другите и техните болки, желания, истории, вкусове, капризи – и не знаеш нищичко за себе си. КОЙ СИ ТИ? Кънти като въпрос, като че ли зад него се крие онова, което искаш. Но как ще го разпознаеш, когато никога не си знаел какво искаш ти?!?
И като че ли се завърташ в една спирала, от която не знаеш къде е изходът – и има ли изобщо изход. А изход има! Когато си дадеш сметка, че всички онези семенца, които са посяти в теб, не са твои, а на онзи/онези, които са ги посяли. Твоите семенца чакат да бъдат открити! Възможно е! Повярвай, че е възможно!
Деница е философ, психолог, копирайтър. Обожава да облича емоциите в думи, чрез които да разказва истории и да посява семенца надежда, вдъхновение и радост. Посланието, което иска да остави с текстовете си, е „Не си сам“ – и в болката, и в ентусиазма.
