Денис Олегов е роден през 1998 г. Публикувал е стихове в издания като „LiterNet“, „Литературен свят“, „Литературен клуб“, сп. „Пламък“, „Poetas del Mundo“ (Чили), „AlyumAlthamen“ (Йордания) и др. За стихосбирката си „Вечен чужденец“ (2020) получава наградата „Димитър Бояджиев“, а през 2021 г. – и гран при от конкурса „Небесни меридиани“.
През 2023 г. пиесата му „Графоманът“ е наградена от Шуменския театър на ежегодните Друмеви празници. Негови творби са достигали полуфинал в конкурса Mili Dueli и включени в лонглиста в конкурса „Лицей“ в Русия (2021). Съосновател е на литературния проект „Отвъд кориците“, а стихосбирката му „Оправдание за съществуване“ (2024) е първата книга на едноименното издателство.
В специално интервю за © След 5 Денис Олегов разкрива не само какво го вдъхновява, но и какво го предизвиква. Говорим за литературата като вътрешен път, за писането като начин да се осмисли животът и за битката на един автор да остане верен на думите си. Какво е да си млад автор в България? Как се създава литература, която не се страхува да задава въпроси? И каква е цената на истинската творческа свобода?
Ако можете да опишете себе си и творчеството си с три думи, какви биха били те?
Оставям на другите да го опишат, защото не съм от хората, които обичат да се хвалят. Често се получава така, че читателите виждат неща, за които авторът не е и подозирал. За мен това е една вълнуваща част от приключението. За някои съм автор на „изгубения социум“, други виждат „обичащия живота човек“, трети пък „философстващ автор“. Може би всяко от тези неща е донякъде вярно.
Като млад човек, който се занимава с изкуство и творчество, смятате ли, че другите млади хора в България четат?
Винаги е имало и ще има интерес към четенето. Разбирам, че често статистиките за това кой колко чете се смесват със статистиките кой колко книги купува. Но това често са две различни неща. Познавам хора, които четат в библиотеките, и други с огромна домашна библиотека, които залагат на нея. Надявам се, че и тези, които статистически не са в графата „млади“, също не са оставили изкуството зад борда.
А какво чете Денис Олегов? Кои са Вашите любими автори и книги?
В момента чета „Строителите на съвременна България“ от Симеон Радев и „Тъмни алеи“ от Иван Бунин. Иначе списъкът е безкраен. Наскоро гостувах в един подкаст, в който избрах десет любими книги. Част от тях бяха на Фернандо Песоа, Николай Бердяев, Хърбърт Уелс, Иван Русланов, Евгений Водолазкин, Димитър Петров Регин, Георги Славов, Димитър Събов, Златомир Златанов, Петър Канев… със сигурност ще изпусна някого. Все по-сериозно се замислям да си запиша стотина заглавия и да си нося този списък в джоба (смее се).
Въпреки крехката си възраст, Вие сте автор на доста творби. Какви са основните нюанси, чувства и аспекти, които искате читателят да улови?
Читателят може да улови всичко, без значение от моето желание. Най-ранните ми творби бяха на най-комерсиалната тема – любов. След това се захванах повече със социалните проблеми и читателите ми започнаха да очакват от мен само това. Най-новата книга „Оправдание за съществуване“ е свързана с вътрешния свят, духовното извисяване, преодоляването на трудностите и несъвършенствата, стремежа да бъдем по-добри хора, но и страха от смъртта и нещата, които не зависят от нас. Би ми се искало тези стихотворения да накарат човек да си зададе въпроси за собственото съществуване и житейския път.
На колко години бяхте, когато написахте първата си книга?
Бях на 16, но избързах да издам, без да знам нищо за писането. Не бих издал доста голяма част от творбите си, ако тогава имах опита, който имам сега.
Имате ли предпочитан жанр за писане? Кой жанр Ви кара да се чувствате в „свои води“?
Освен стихотворения, имам експериментална поема-пиеса – „Графоманът“. Наскоро завърших роман в стихове, който се надявам някой ден да бъде издаден. Напоследък ме привличат по-обемните форми и се старая да развия идеите си в тях. Стандартното сглобяване на стихосбирки ми е поомръзнало – обикновено се взимат едни текстове, редактират се, редят се и тогава се издават. Но в настоящия момент по-скоро ми се иска да извървя пътя на цялостната творба.
В момента сте в кампания за представянето на новата Ви книга „Оправдание за съществуване“. Какво Ви вдъхнови при написването ѝ?
Исках да представя нещо различно – предната ми книга „Вечен чужденец“ до голяма степен беше водена от самоунищожението, от желанието да се потрошат прозорците на този свят. За петте години между двете книги се промених коренно като човек и в „Оправдание за съществуване“ искам да покажа не толкова, че „злото поражда зло“, колкото че промяната започва вътре в нас самите.
Предвид заглавието на новата Ви книга, не мога да не попитам, какво е оправданието за съществуване?
Това е основен въпрос, който няма един отговор. Може би, ако имаше такъв, нямаше да сме свободни да избираме пътя си. Всеки човек го търси цял живот и понякога е по-близо до него, друг път се отдалечава.
А какво Ви вдъхновява да пишете по принцип, в ежедневието? Откъде черпите идеи за творбите си?
Винаги има от какво човек да се вдъхнови. При мен просто идва някаква фраза, която ми се струва, че звучи добре. И започвам да я развивам. Други автори правят безкраен поток на мисълта, като импровизират. Трети хващат нещо познато и го обръщат наобратно.
Какво е да си млад писател в България?
Не обичам определения като „млад писател“. За мен това звучи все едно „млад шофьор“ – близо до катастрофата. Дори преди време писах статия, която призоваваше да не се гледат ЕГН-тата на авторите, а техните творби. Да не забравяме, че едни от най-силните и въздействащи произведения са написани от автори в 20-те си и 30-те си години. Колкото до ситуацията в България, мога да кажа, че често писателят е човек, който си плаща, за да твори – било то финансово, с време, труд, предизвикателства към емоционалното състояние и други невъзвращаеми разходи.
Вие всъщност сте и съосновател на издателството „Отвъд кориците“. Как решихте да тръгнете в тази посока и да създадете свое издателство?
Това е единственият ни шанс като автори. Творбите, които пишем, не са отклик на масовото пазарно търсене, а са важните за нас неща, в които влагаме сърце и душа. Смятаме, че по този начин сме свободни да представяме идеите си в автентичен вид. Затова и нашият слоган е „издателството на свободата“. Издателството е логично продължение на клуб „Отвъд кориците“, който винаги е бил воден от същите идеи.
Какво е да издавате книги в България?
Голяма отговорност. Най-вече да покажеш, че това, което издаваш, наистина те интересува и че си различен от тези, които просто „взимат едни пари“ и изпращат книгите да залежават по складовете с години. Поемаме риска да се представим на живо и нека всеки реши дали това е неговата литература, или търси нещо съвсем различно от нашите текстове.
Какви качества трябва да има една книга, за да стигне до сърцата на читателите?
Това зависи от читателите. Няма две еднакви мнения върху това какво ще рече добра литература. Има си фенове и на Уолт Уитман, и на Даниел Стийл.
Какъв съвет бихте дали на младите творци, на които им предстои дебют в литературата?
Отдавна не давам непоискани съвети. Мисля си, че човек най-добре се учи от грешките и трудностите си.
Може ли човек да се издържа само от писане в България?
Както вече казах, авторът често си плаща, за да твори. Така че освен ако не отговаря на най-широките комерсиални търсения и не издава в стохилядни тиражи, това е много трудна задача. В България е имало само един професионален писател и дори той е имал странични занимания.
Има ли кауза, която в момента лежи на сърцето Ви?
Надявам се чрез това, което правим, да вдъхновим хората да бъдат по-осъзнати, по-грамотни и да търсят повече смисъл в живота. Смятам, че изкуството може да даде криле дори на най-обезнадеждения човек.
Нека се поставим в една хипотетична ситуация. Представете си, че не се занимавахте с писане. С какво бихте се занимавали?
Никога не съм се занимавал само с художествено писане – бил съм журналист, стажувал съм в IT фирма, бил съм във фирма, занимаваща се с криптовалути… Наскоро се научих да странирам книги, а по неволя ще е нужно да разбирам малко и от счетоводство… Занимания безкрай.
В какво намирате най-много смисъл?
Може би в споделянето. Когато осъзная, че въпросите, които ме вълнуват, не вълнуват само мен, то тогава със сигурност ще живее по-леко.
Един психологически въпрос, чашата е наполовина празна или наполовина пълна?
По-важно е съдържанието на чашата.
Да завършим интервюто като се върнем назад във времето. Ако можехте да се срещнете с малкия Денис Олегов, който тъкмо „прохожда“ в писането, какъв съвет бихте му дали?
Никакъв. Той слуша само себе си.
Анна Аврамова е специалист по комуникационен мениджмънт, продуцентство и креативна индустрия. Управител е на Детски образователен център и преподавател по ментална аритметика. Тя е свободолюбива по природа, но перфекционист в работата си.
