Извън клишето за театър

Думата „театър“ често се използва като синоним на лъжа, мошеничество и двуличие. Знаем ли обаче какво е наистина театърът и какви видове има?

Неслучайно хората, които се занимават с това изкуство, учат с години. Склонни сме обаче да ги наречем просто артисти и да ги зачеркнем като ненужна и непродуктивна част от обществото. Крайно време е последното да започне да оценява интелектуалния и творчески труд. Това няма как да стане, ако не разбере за какво иде реч в този вид изкуство.

Вярно е, че има артисти на държавна хранилка, които отдавна не предлагат нищо интересно, ново и стойностно, но не всички са такива. Някои от тях избират несигурността на свободата, за да правят това, което наистина харесват и в което вярват, и стават независими артисти. Други се борят със сакатата институция отвътре.

Чували ли сте за „четвъртата стена“ на „черната кутия“. Ако не сте, ще ви го обясня. Да приемем, че сцената е черна кутия. Това е, което публиката вижда, гледайки през четвъртата стена, която е отворена за нея. В класическия театър четвъртата стена я има за актьорите. Те не виждат публика и играят сякаш я няма. Това ви позволява да си бъркате в носа, да си чатите по време на спектакъл или да си говорите тихичко, без някой от актьорите да ви направи забележка или да се вторачи обвинително във вас. Не, че не го заслужавате…

В класическата форма на театър актьорите си играят, а вие им гледате сеира. Вие се интересувате от тях, но те от вас – не. Никой не ви съди и не очаква от вас да вземате решения или пък някакво участие. Смейте се, пуснете сълза и ръкопляскайте, ако пожелаете. Толкова. Чарът на този формат е в това, че сте само публика. Платили сте си билета и гледате готовия продукт.

Има форми на театър, в които тази четвърта стена я няма и за изпълнителите. Такъв е импровизационният театър. Актьорите ви питат какво ви се гледа, вие давате предложения и като нищо ще се окажете при тях на сцената. Изживяването е доста по-различно. Може да ви хареса.

Честно казано, има доста клишета в понятието „театър“, които е добре да изчистим от съзнанието си, и да отворим място в него за нови форми. А те не е задължително да са елитарни и претенциозни.

Да започнем с кукления театър. Остаряло мислене е, че той е само за деца, че актьорите се крият зад параван и оттам раздвижват някое мече или пате, като издават инфантилни звуци, докато го озвучават. И днес може да срещнете такъв вид театър, но съвремието ни се стреми да го избягва по няколко причини:

  1. Децата не са идиоти. Не е добре да ги подценяваме и да мислим, че те не се сещат, че някой батко или какичка е зад паравана и дава живот на героя.
  1. Куклените актьори не са горгона Медуза, че да не трябва да срещате погледа им. Има много други начини куклата да изпъкне в пространството, без лицето на водача ѝ да ви разсейва. Това може да се постигне с шапка, качулка, осветление и др.
  1. Не е задължително героите да са животни. Съвременният куклен театър може да ви запознае с тъжна нула, триъгълна котка, самотен чорап или куцо хвърчило. Въпрос на текст, режисьорско решение, въображение и сценография е.

Съществува куклен театър за възрастни. Не в онзи смисъл, който мръсното ви подсъзнание намира. Кукленият театър за възрастни често е по-интересен от драматичния и работи с форми, картини, асоциации, символи и др. Пренася ви в различен, приказен или кошмарен свят.

Голяма част от предлаганите представления в драматичните театри са комедийни и не задават екзистенциални въпроси. Те са и най-продаваните, защото повечето хора искат просто да се забавляват. Това не променя факта, че има комедийни спектакли, които са добре направени, и смешното на вид придобива съвсем сериозен характер. След такива спектакли публиката си тръгва доволна и замислена.

Драматичните представления си остават класика. Доказали са се във времето и имат своите почитатели, особено ако ще се интерпретира познато заглавие. Темите са вечни, а задачите – нерешими. Човешката природа, противоречията, желания и страдания се поставят на дисекция пред всички, за да се припознаем в героите и да се помирим със себе си, може би.

Документалният театър например е форма, в която се представят истории от реалния живот, пречупени през гледната точка на режисьора и съответните актьори. Чрез него може да се убедите, че животът е най-великолепният сценарист.

Уличният театър също не е лишен от обаяние, въпреки че събужда съжаление у зрителя си. Има си своите специфики – положителни и отрицателни черти. Да вземем за пример мимовете. Това, което правят професионалните мимове, е изключително трудно и изисква подготовка, както и оригинален костюм, чиято изработка не е никак евтина. Минувачите обаче не винаги оценяват труда на този вид артисти.

Съществуват още клоунада, танцов и музикален театър и др.

Ще кажа няколко думи и за така наречения „елитарен театър“. Него можем да опишем и като претенциозен, неразбираем или експериментален. Няма нищо лошо в този тип представления. И за тях се намира публика, макар и състояща се главно от хора от съответната гилдия. Все пак именно посредством експериментите се стига до нови форми. Проблемът е, че не винаги са успешни.

Театралните жанрове често се смесват и взаимодействат добре помежду си. Всяка форма има своите почитатели. Запознайте се с всички видове, за да разбиете клишето, което стои зад думата „театър“, която леко се изроди от честа и грешна употреба. Хубавият театър ще познаете по честността.

Биляна Бозинарева

Биляна е кукловод по образование. Интересува се от странни, смешни и понякога тъжни, но важни неща. Сред тях са култура, психология, политика, социология и др. Обича да пее, да чете приказки и да се забавлява. За нея журналистиката е начинът, по който е ангажирана с настоящето.


Коментирай

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *