Беше тъмна нощ, мрачна и особена. Нощ на магичност. Над старата гора луната бе в сива ледена дреха. Пътека към вечността и спомени.
Край старото езеро блестяха бели рози, диви и прекрасни. А дворецът на хълма бе като храм от древна дантела. Минало и сънища се преплитаха, а в този час двама души търсеха ключ към един забранен свят.
Красива девойка, облечена в кървавочервено кадифе, с тиара от бели перли и кожа от нежни листа на целомъдрена лилия, с очи пълни с тайни, мисли и желания, красота, финес и магия, с маска от червени рубини. И той, облечен като лорд, носещ смях и забранена гордост, силен с тъмни коси и очи от звезди.
Двамата танцуваха в зала от огледала. Призрачна светлина ги обгръщаше. Бе миг на съкровение, две души се разпознаваха в свят на нереално привличане.
Мрак и нежност, звездни цветя и готическа атмосфера, смях на загадъчни същества. Тази нощ тя щеше да получи целувката на тъмния кристал. От него, завинаги.
Вечни като древните истини на избори и животи.
Точно в полунощ тя щеше да отпие тъмната любов на мрака, да вкуси плодът на черната забрава, да гори от сладост и вина, защото щеше да бъде негова.
Тях ги свързваше тъмна сила и когато устните им се сляха, и двамата разбраха, че този миг е неизбежност, лудост и сянка.
Музиката тихо ги обвиваше с тайнственост. Мракът гравираше скъпоценност. Обич, звезди и знак на тъмните сили на времето. Любов като дръзка сила.
А навън светът се обличаше с горско ухание. Листата на дърветата шепнеха, и всичко гореше като пламъци затворени в сребърна кутия.
Те знаеха. Съдбата също! А звездите рисуваха гибелна страст, сред вятър и мигове на любовни желания, тъга и Вечност.
Станимира Георгиева обича да пише. Фен е на качествената музика и изкуството във всички негови форми. Любител на кафето, готините филми и прекрасните хора.